Балада за комуниста
в памет на моя другар-партизанин Стефан Минев - Антон
Колко дена го били -
ни дума, ни вопъл, ни стон,
но устата сгрешила,
сама промълвила - Антон...
Своето име им казал,
но седмица после мълчал,
а пък тялото - в язви,
и язвите гнойни текyт...
- Где са твойте другари? -
той виждал отряда любим
и очите притварял
и тръпнел, но бил несклоним.
Побеснял и разгърден,
край него прострелвал агент -
той отвърнал му твърдо:
- Убиецо, стреляй във мен!
Те в раните люти
посипали сол като жар -
скърцал с зъби нечуто
и как ли без вик издържал?...
И в злоба безсилна
пак били го диви и зли
в страшни мъки се свивал,
но дума не им промълвил...
После бавно притихнал -
смутени, учудени в страх,
те го гледали тихо -
безмълвен, но горд, величав.
- Не човек, а желязо -
просъскал агентът-фашист.
Тихо мъртвия казал:
- Не, комунист!
Веселин Андреев, лято 1946 г.
Източник: Червеният ездач
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Моля пишете на кирилица и грамотно! Без спам, реклами и обиди.
Тук цари пълен комунизъм! Ето защо всеки коментар се преглежда и ако ми хареса чак тогава става публично достъпен.