Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
- Пишете за Ботев! -
"За Ботев ли? -
Седам.
Елате във среда
към седем."
Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
- Н е м о г а! -
Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:
- Написа ли песен за Ботев? -
За Ботев ли?
Чакай...
"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."
Работникът бърчи си челото
и пита:
- Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.
- Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? - Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.
- Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.
- Това е то Ботев.
A ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.
Автор: Никола Вапцаров