Ботев

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
- Пишете за Ботев! -

"За Ботев ли? -
Седам.
Елате във среда
към седем."

Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.

Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.

И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.

Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
- Н е   м о г а! -

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.

Но ето пристига
навъсен работник
и пита:

- Написа ли песен за Ботев? -

За Ботев ли?
Чакай...

"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."

Работникът бърчи си челото
и пита:
- Това ли е Ботев?

Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

- Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.

Не виждаш ли? - Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

- Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"

Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

- Това е то Ботев.

A ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

Автор: Никола Вапцаров